участници. В началото имаше една рубрика „Сюжет за малък
разказ“ и в нея съм бил към десетина пъти. Тогава пътувах мно-
вижи духовете.
един от основните фактори. Аз бях потресен как може хабили-
вани на есенни бригади, за да вадят моркови и праз. И това е по
договор на АПК „Средец“ с Медицинска академия. Доцентите и
професорите търсеха човек от „Стършел“ да даде гласност. Та-
на хирурзи.
че хората жадуват да се каже някаква истина.
ности от другите средства за масова информация. Подсказва-
налите бягаха.
− Аз станах главен редактор след 10 ноември 1989-а, но пре-
ди това 15 години бях заместник главен редактор. Сега като се
обръщам назад, си спомням, че най-голямо брожение създаде „Слу-
чаят Теохаров“. Той беше показан и в програмата на Кеворкян
след 10 ноември. По това време трябваше да се връщаме към слу-
чаи като този на Теохаров, за да не се забравя онова, което е
било по времето на тоталитаризма.
− Припомнете кой е Теохаров.
− Той беше най-добрият инспектор в страната. Пишеше
инструкции как да се правят проверките на районните инспек-
ции по търговията и услугите. Това административно звено
той оглавяваше в Стара Загора. Запознах се с него и видях, че е
човек на дълга. В него имаше хъс за работа. Не беше като тия
партийни толупи, които все съгласуват и все се допитват до
висшите инстанции. Разбира се, това му донесе много главобо-
лия. Той нагази в дълбоки води в Стара Загора. Установи големи
закононарушения при даването на коли с предимство, т.е. с бе-
лежка от министъра, и разкри големи случаи на корупция в „Мо-
тотехника“ − Стара Загора. Засегна влиятелни хора от партий-
ните среди и активни борци против фашизма, както и техни
синове. Те настръхнаха срещу него. Искаха да го уволнят и кога-
то ние от „Стършел“ се намесихме, започна голямата битка.
Или трябваше да сменят главния редактор на вестника и ав-
тора на тези материали, или да си иде първият секретар на Ста-
розагорски окръг Недев.
Ходихме в Стара Загора, за да проверим всичко, и бях уди-
вен от следното беззаконие. Теохаров за това, че изпълнява съ-
вестно задълженията си на проверител, беше заплашен със
смърт, нацапаха му вратата с катран и му бяха издали некро-
лог, на който пишеше − „Ти ще умреш като куче.“ Всичко това
потвърди и началникът на МВР в Стара Загора. Когато го по-
питахме: „Вие взехте ли някакви мерки срещу тези, които зап-
лашват Теохаров?“, се оказа, че нищо не са направили. Бяха го
оставили да се бори сам и единствената защита, която полу-
чи, беше от „Стършел“ и някои конкретни хора.
− Какво стана с този човек?
− Той има много интересна съдба. Когато разказвах на Ка-
мен Калчев, лека му пръст, за нея, той ми каза: „Абе, Йордане,
сядай да пишеш роман.“ Теохаров беше съветник в Министерс-
кия съвет в три различни правителства, но на нито едно не
угоди. Всичките имаха основание да се притесняват от него. Аз
с удивление научих, че по времето на правителството на Беров
неговият кабинет в Министерския съвет е бил разбит и са из-
зети някои документи. Следователно е направено от вътреш-
ни хора. Така че имаме една драматична съдба на българин, кой-
то независимо дали е тоталитаризъм или демокрация, следва
по свое вътрешно убеждение гражданския си дълг. Той обаче не
успя. Вероятно е изпитвал известно вътрешно удовлетворе-
ние, но той не успя да бъде полезен на страната си така, както
би могъл.
− Появата на Теохаров във „Всяка неделя“ със сигурност е
предизвикала голям интерес.
− Да, но тогава, веднага след 10 ноември, някои партийни
другари още не бяха свикнали да им се казват тези истини. Има-
ше и един такъв момент, за който си давам сметка. Аз дълги
години бях заместник главен редактор на „Стършел“ − вест-
ник, който беше издание на ЦК. Партийните другари смятаха,
че съм един от „техните“ и че не съм далече от тях по виждане.
Не мога да разбера защо си правеха тези изводи. Аз винаги съм се
стремял да защитя една гражданска позиция и доколкото съм
могъл, съм го правил. Сатирата ме е спасила от някои хвалебст-
вия на режима. Затова сега нямам скрупули или някакви притес-
нения. Даже когато говорихме по „Случая Теохаров“ във „Всяка
неделя“, ми казаха: „Все пак тези, които са получавали коли, са
били активни борци и са дали нещо, участвали са в борбата“, но
аз заявих: „Много са се борили, но и много са крали.“
− Вие сте участвали в една от версиите на „Събеседник
по желание“ − „1 въпрос − 2 отговора“ с Ясен Антов.
− Да, и двамата бяхме заместник главни редактори и го-
ворихме по въпросите на критиката, коя инстанция как я възп-
риема. Тогава имаше законни основания до един месец да се от-
говори, ако не се отговори, се задвижва тежък бюрократичен
механизъм, но все пак се задвижва. Докато сега отдавна не съм
видял някой да е свален след разобличения в медиите.
В стила на Кеворк беше да задава някой въпрос, който да
изненада и да завари неподготвени събеседниците. Този прово-
кативен начин доби гражданственост с израза „кеворкиране“.
Зрителите свикнаха на този начин, защото виждаха открито
провокацията.
− Вие кой негов въпрос няма да забравите?
− Той на края на разговора ни с Ясен Антов каза: „Бихте ли
се опитали да си направите портрети един на друг.“ Много ин-
тересно е, че ние се обвинихме в едно и също нещо − че по-мудно
вземаме решения, отколкото трябва.
− В „Стършел“ правили ли сте шарж на Кеворкян?
− Да, даже имаше изложба в Румъния, на която този шарж
участва.
− Какво е за вас „Всяка неделя“?
− В миналото тя беше една от малкото трибуни, на кои-
то се прояви гражданското мислене на твореца, защото тога-
ва гражданско общество нямаше. Ние сега се опитваме да го из-
градим. Кеворк, избирайки интересни събеседници, даде един дос-
товерен документ за времето.
− Сега никой не чува критиката?
− Не се чува, защото стана нещо много страшно. Всеки
ден вестниците ни занимават с нещо пикантно, шокиращо, а
за толкова години демокрация не се направи нито една общест-
вена дискусия, на която да се срещнат творци с различни възг-
леди, а не само политически опоненти. А и какво влияние може
да има вече критиката, след като президентът може да бъде
наречен малогабаритен, с обувки 32 номер, джудже. Много пог-
решно се схваща тук демокрацията. Тя е преди всичко уваже-
ние на човешкото достойнство. Ти нямаш право да наречеш ня-
кого „педераст“, а такива случаи има. Главен редактор на вест-
ник написа в уводна колонка, че профсъюзен лидер плащал на два-
ма цигани да го чукат. Аз съм се чудил как може да се публикуват
такива вулгарни неща. Според мен това са хора, които нямат
гражданската подготовка за критиката. Те я считат за ругат-
ня. Чаплин нарече ли някога Хитлер „кафявата чума“ или „мра-
кобесник“?
− Той направи филма си „Великият диктатор“.
− Ето кое липсва на много желаещи да упражняват кри-
тика днес. Липсва им широта на погледа, липсва им възможност-
та да кажеш по един демократичен и благороден начин това,
което искаш. Нашите класици също са имали остър език с епи-
тети и сравнения, но това трябва да се приема твърде услов-
но, защото едно е да говорим за нравите преди сто години и
друго е сега. Би трябвало да има някакво облагородяване, което
обаче аз не виждам.
− Сатириците винаги са имали своето място във „Всяка
неделя“. Аз няма да забравя участията на Мирон Иванов, Бог да
го прости. Вие сте работили с него.
− Работил съм, пътувал съм с него и се радвам, че бях един
от неговите приятели. Радой Ралин и Мирон Иванов бяха два-
мата най-популярни сатирици за онова време. Мирон бе един
мъдрец, човек с образно мислене. Той винаги намираше някаква
метафора и това е много по-убедително, отколкото директ-
ния текст. Някои случки с Мирон са станали дори анекдоти,
което говори за неговата невероятна дарба да контактува с
хората.
− Кажете някой анекдот.
− Връщахме се от тържествата в Казанлък. Бяхме гладни
и спряхме пред ресторант „Пещерата“ край Златица. Той беше
затворен, управителят ни посрещна на нож и каза: „Вижте как-
во, работното ни време свърши.“ Тогава Мирон излезе на пре-
ден план и започна да говори: „Исторически погледнато, пеще-
рите не бива да имат работно време.“ И онзи му отвръща:
„Много си гявол ти бе“. „Аз може и да не съм гявол − продължи
Мирон, − но виждам лицето ти. Това е откритото лице на един
от онези достойни българи, които са бранили проходите от
войската на Никифора...“ Така управителят на заведението бе-
ше обезоръжен с думи и ни каза: „Хайде момчета, влизайте.“ Ми-
рон знаеше, че грубостта може да се победи само с мекота. Той
не се поддаваше много на емоции.
− Той си позволяваше доста остри думи във „Всяка неде-
ля“.
− Мирон имаше интересни възгледи за живота. Не беше
човек конфекция и никога няма да повтори нещо, което други-
те са казали. Ако на Мирон Иванов му направиш лека забележка
за някой фейлетон или от редколегията са му казали да поправи
само един пасаж, той късаше фейлетона и сядаше да пише нов.
Аз съм се учудвал. Каква беше тази неизтощима енергия у този
човек. Едва когато почина, разбрах какъв невероятен и самоби-
тен талант загуби България.
− Във „Всяка неделя“ са участвали и други сатирици.
− За тях мога да кажа, не заради това, че са ми колеги, че
бяха едни от най-интересните събеседници и този критичен
заряд, който носеха в себе си, се проявяваше по блестящ начин
във „Всяка неделя“.
− Как изживяхте спирането на „Всяка неделя“?
− Това се почувства, и не случайно Блага Димитрова в нощ-
та на президентските избори, след като стана вицепрезидент,
каза, че Кеворк Кеворкян трябва да заеме своето достойно мяс-
то в телевизията. Мисля, че като нея разсъждаваше голяма част
от българската интелигенция. Това, което направи Кеворк, не
беше по силите на други.
− Тъй като сте човек сатирик, не мога да не ви накарам да
разкажете някоя весела случка от „Всяка неделя“?
− Трудно ми е да си спомня, защото ние отивахме малко
напрегнати. Сещам се, че когато бяхме в студиото с Николай
Василев, той каза нещо, от което аз изтръпнах. „Ако не спече-
лим тези избори, вземаме един билет за Лос Анджелис и да ни
няма.“ Аз тогава изтръпнах заради него, защото той има поли-
тически амбиции и беше заместник министър-председател в
правителството на СДС. Абе, луд ли е този избирател да гласу-
ва за тебе, след като в случай на провал, ти ще си вземеш билет
и ще заминеш за Лос Анджелис. Политиците понякога правят
грешки, които един сатирик не би допуснал никога.
− Кои събеседници няма да забравите никога?
− На първо място Блага Димитрова. Тя използва всяко свое
явяване, за да разбута стереотипите. Тя каза, че предпочита-
ният от нея поет е Пенчо Славейков, който винаги е загърбван
и е смятан за буржоазен.
− Носили ли сте някога талисман за кадем във „Всяка не-
деля“?
− Винаги си нося този сребърен пръстен, който получих
през 1980 година за месеца на българския разказ. Дадоха ми го, след
като вече такъв пръстен имаха и Радичков, и Хайтов. Считам,
че това беше голямо отличие за времето си. Никога не се разде-
лям с него и когато се съберат 20-те човека, които са получили
тази награда, виждам, че само аз нося пръстена.
− Ако днес сте събеседник по желание, какво бихте напи-
сали в споменика на програмата?
− Не позволявайте да ви излъжат два пъти за едно и също
нещо.
