тьори в театъра во главе с Олга Кирчева. Тя ме учеше на ети-
ка в театъра.
− Имаше няколко души, заради които съм оцеляла. След
ниха от Народния театър. Намерих си работа в разсадника
на Борисовата градина да садя цветя. Тогава обаче Стефан
Караламбов ме назначи в Младежкия театър. По-късно Пен-
тревожи за мен. Докато тя е директор, нищо лошо няма да
ми се случи. Желчо Мандаджиев също ми подаде ръка. И Дико
Фучеджиев имаше чудесно отношение към мен. Все се нами-
раше някой, който да ме спасява. Най-много обаче ме е спася-
вал Любчо Кабакчиев.
− Това е предаването, което не пропусках. Имам много
интересни случки, свързани с „Всяка неделя“. Ден след първо-
джали. Там изпокапали две педи ябълки по земята, полето се
червенее от чушки и никой не ги бере. Посегнеш ли обаче да
вземеш, имаше санкции. Тогава попитах във „Всяка неделя“:
дебати е имало.
Спомням си и още един интересен случай. По това вре-
ме беше започнал възродителният процес. Той беше в първа-
та си фаза. От баща си съм наследила къщичка в Родопите, в
та. Някой вика: „Славко, Славко, отвори.“ Излизам, а навън
помаците от най-близкото село Света Петка. „Славко, ут-
ре ке ни сроват джамията. Да одиме да се оправяме в София.“
Обясних им, че утре е девети септември и никой няма да дой-
де да им събори джамията. Но през нощта отидох при Вера
Якимова, учителка по история, и съчинихме едно писмо. По-
маците го преписаха в седем екземпляра и го разпратиха в
Държавния съвет, в ЦК, в кметството, навсякъде. Като се
прибрах в София, отидох при министъра на вероизповеда-
нията. Казваше се Любен Попов. Той ме посрещна и първото
нещо, което ме попита, беше: „Вие по какъв случай сте роде-
на в Берлин?“ Казах му, че баща ми е следвал инженерство, а
майка ми е учила в пансион и аз съм се получила там. Той про-
дължи: „Другарко Славова, по какъв държавнически въпрос ид-
вате, за чушки ли, за домати ли?“ И той гледал „Всяка неде-
ля“. Много им бръкнах в душите, но му казах за какво става
въпрос. Тогава той си обясни кой е писал изложението за джа-
мията. Каза, че не е мюфтия, да реши този въпрос. Викам
му − не сте, ама може да спрете събарянето. И така не я съ-
бориха.
− Помните ли, когато спряха „Всяка неделя“?
− Как да не помня! Когато я спряха за втори път, след
10 ноември, ми се обадиха, за да се изкажа пред Народното
събрание за Кеворк. Тогава правех туршия, миришех на оцет
и чесън, но отидох.
− Доста хора след 10 ноември обвиняваха, че предава-
нето е политизирано. Вие приемахте ли тази политизация
на „Всяка неделя“?
− Да, разбира се. Като дойде ужким демокрацията, всич-
ки бяхме полудели. Тогава с мен се случи нещо интересно.
Имам трима колеги в театъра, за които съм си мислила: „Те-
зи един ден аз лично ще ги разстрелям!“ Кълна ви се, вярваща
съм, като дойде десети ноември, си казах: „Айде, сиктир бе!
Да си мрат от собствената смърт!“ Като че ли някой с ма-
гическа пръчка извади от душата ми всякакво желание за
мъст. Много странна работа стана.
− Това ваше мълчание сега значи ли, че сте обезверена?
− Значи. Политиката е гнусотия, помия. Тия българи
не могат да разберат, че най-великият човешки акт е прош-
ката. Докога ще се гоним и преследваме? Докога ще гледаме
на кой какви били майка му, баща му и прадядо му. Хайде сти-
га!
Аз съм стигнала до една еретична мисъл − да ни завла-
дее Турция. Така хем ще станем велика империя, хем ще бъ-
дем духовен елит на Турция.
− Има ли някакъв страх у вас?
− Сега − огромен, преди − никакъв! Страх, мързел и смя-
тане ги нямам като даденост. Всяка година около девети сеп-
тември се качвах сама на Белмекен. Обикалях със сина си и
Пирин. За страх и дума не можеше да става. А сега само се
ослушвам. Преди време ми разбиха хубавата врата. Шест ду-
ши дошли в къщата ми с маски и револвери. Излезли комшии-
те, но ги заплашили, че ще ги застрелят, и хората се изпок-
рили. Разклатили външната стена, но не могли да влязат, за-
щото мъжът ми навремето сложи шипове на вратата. Стра-
хувам се най-вече за внучето и сина си. Такъв, който би изна-
силил 9-годишното ми момиченце, с камъни ще го пречукам.
− Какво искаше да си докаже една 72-годишна жена, ко-
ято се качи на Хималаите?
− Нищо. Това си беше моя съкровена мечта. Съжалявам
само, че стана толкова късно. Ако беше поне преди две-три
години, щях да стигна горе, до Калапатар, а сега отидох само
до Намче базар заради краката си. Когато изпращах младе-
жите да се качват нагоре, за първи път застанах очи в очи
със старостта си и си казах: „Славо, дотук!“
− Как изглежда светът отгоре?
− Докато чаках десет дни групата в Намче базар на 3500
метра височина, си помислих: „Защо тези възвишени чувст-
ва, които ме обземат сега, не ги съхраня и за България?“ Но
щом дойдох тук, започнах да псувам още от летището, ка-
то научих как се е качил курсът на долара.
− Носили ли сте някога талисман за кадем?
− Не, но нося пръстен от баща ми, с който не се разде-
лям никога. В гримьорната си, всяка вечер когато играя, сла-
гам малката снимка на мама.
− Ако днес сте събеседник по желание, какво искате да
остане от вас в споменика на „Всяка неделя“?
− С цялата си душа искам да кажа на всички − „Хора,
разберете, няма по-велик човешки акт от прошката!“
